Не помня точния ден.
Помня усещането.
Земята беше студена, а слънцето още ниско.
Навеждаш се уж да погледнеш почвата,а всъщност търсиш отговор.
Не питаш на глас.
Само докосваш.
Първо бяха пчелите.
Стояха там, по-тихи от всичко, което знаех.
Не обещаваха нищо.
Само чакаха.
После дойдоха смокините.
Не като идея, а като знак.
Разбрах, че не съм сама в това място.
Че тук всичко е свързано.
Имаше дни на съмнение.
И дни на прекалено слънце.
И такива, в които нищо не ставаше, освен това, че трябваше да изчакам.
Тогава се научих.
Че не всичко зависи от мен.
Че понякога най-важната работа е да не пречиш.
Че земята дава повече, когато ѝ вярваш.
„Аблава Загрей“ не се роди от план.Роди се от грижа.
От ръце, които се връщат всеки ден.
От решения да не се избира лесното.
От желание да оставя нещо истинско след себе си.
Така се роди „Аблава Загрей“ ,с почит към първата заселница на моето родно село Горско Абланово и към древния бог Загрей – символ на слънцето, плодовитостта и възраждането.
За мен тези две имена събрани заедно означават:
,,Началото, родено от земята, осветено от слънцето.“
Днес, когато държа плод в ръцете си или чувам кошерите да оживяват, знам, че това не е производство.
Това е разговор.
Ако някой ден вкусиш от това, което правим,
искам да усетиш същото.
Тишина.
Топлина.
Доверие.